Heathrow Airport is one of the few places in England you can be sure of seeing a gun. These guns are carried by policemen in short-sleeved shirts and black flak-jackets, alert for terrorists about to blow up Tie-Rack. They are unlikely to confront me directly, but if they do I shall tell them the truth. I shall state my business. I’m planning to stop at Heathrow Airport until I see someone I know. (...)
Astonishingly, I wait for thirty-nine minutes and don’t see one person I know. Not one, and no-one knows me. I’m as anonymous as the drivers with their universal name-cards (some surnames I know), except the drivers are better dressed. Since the kids, whatever I wear looks like pyjamas. Coats, shirts, T-shirts, jeans, suits; like slept-in pyjamas. (...)
I hear myself thinking about all the people I know who have let me down by not leaving early on a Tuesday morning for glamorous European destinations. My former colleagues from the insurance office must still be stuck at their desks, like I always said they would be, when I was stuck there too, wasting my time and unable to settle while Ally moved steadily onward, getting her PhD and her first research fellowship at Reading University, her first promotion.
Our more recent grown-up friends, who have serious jobs and who therefore I half expect to be seeing any moment now, tell me that home-making is a perfectly decent occupation for a man, courageous even, yes, manly to stay at home with the kids. These friends of ours are primarily Ally’s friends. I don’t seem to know anyone anymore, and away from the children and the overhead planes, hearing myself think, I hear the thoughts of a whinger. This is not what I had been hoping to hear.
I start crying, not grimacing or sobbing, just big silent tears rolling down my cheeks. I don’t want anyone I know to see me crying, because I’m not the kind of person who cracks up at Heathrow airport some nothing Tuesday morning. I manage our house impeccably, like a business. It’s a serious job. I have spreadsheets to monitor the hoover-bag situation and colour-coded print-outs about the ethical consequences of nappies. I am not myself this morning. I don’t know who I am. | Летище Хийтроу е едно от малкото места в Англия, където може да сте сигурни, че ще видите оръжие. Тези оръжия се носят от полицаи, облечени в ризи с къс ръкав и черни защитни жилетки, които са "нащрек", бдят за терористи, готови да взривят магазинчето за вратовръзки. Малко вероятно е да ми се изпречат пред очите, точно на мен, но, ако това стане, ще им кажа истината. Ще обявя моето решение. Планът ми е да остана на летище Хийтроу, докато не видя някой познат ... Удивително, вече чакам тридесет и девет минути и не виждам нито един познат. Нито един и никой мен не ме познава. Аз съм анонимен като шофьорите с универсалните им карти (някои фамилии са ми познати), с изключение на факта, че шофьорите са по-добре облечени от мен. Откакто имам деца, каквото и дрехи да нося, приличат на пижама. Сака, ризи, фанелки, джинси, костюми; всичко е като пижамата, с която съм спал. Хващам се, че мисля за всички познати, които са ме разочаровали с това, че не са заминали за примамливи места в Европа рано сутрин, някой вторник. Бившите ми колеги от застрахователната кантора все още трябва да си „пазят бюрата”, както винаги съм казвал, че правят, когато и аз бях като тях "залепен" за бюрото си; губех си времето и не можех да си намеря място. А Али напредваше упорито напред, взе докторска степен по философия, първата си стипендия за научни изследвания в университета в Рединг, и това беше първото й повишение. Хората, с които се запознахме напоследък, имат сериозни професии и които, следователно, почти не очаквам скоро да видя, ми казват, че домакинстването е напълно прилично занимание за мъж, дори храбро, да, смело е да се стои в къщи с децата. Тези наши приятели са предимно приятели на Али. Изглежда вече никой не познавам, и далеч от децата и прелитащите над главата ми самолети, чувам мислите си, мисли на едно "мрънкало". Точно това не се надявах да чуя. Започвам да плача, без гримаси или хлипане, а само едри сълзи тихо се стичат по бузите ми. Не искам някой познат да ме види, че плача, защото не съм човек, който ще се поддаде на чувствата си за едното нищо на летище Хийтроу някоя сутрин на един вторник. Безупречно управлявам къщата, както се управлява бизнес. Това е сериозна работа. Трябва да преглеждам таблицата със сметките, за да видя какво е положението с торбичките за прахосмукачка и етикетите с цветни кодове за етичните последствия от памперсите. Тази сутрин не съм на себе си. Не знам кой съм.
|